доклад на Асен Величков, културолог

03 Април 2011, Червената къща

Повечето хора днес са склонни да вярват, че интернет поражда демокрация, че протестите в Близкия изток и Северна Африка тръгват от Фейсбук (Facebook), че мрежата организира хората по нови, бързи и въодушевяващи начини. Безспорно интернет преодставя нови възможности за свободата на словото, което е едно съществено условие за демокрация. Но не бива да се пренебрегват случаите, когато интернет по-скоро пречи на демокрацията, когато диктатори го използват за увеличаване на собствената си власт. Интернет прониква във всяка сфера на живота и ролята му в съвременното общество става все по-голяма, но, погледнато критично, неговото влияние не е еднопосочно.

В Египет, както е известно, интернет беше масово използван от протестиращите. Той определено помогна за комуникацията и споделянето на голяма част от недоволството. Египетското правителство не показа особена сръчност в потискането на демократичния потенциал на интернет, властите като че ли подцениха интернет и почти не се бореха срещу него. Не бяха забранявани уебсайтове, нито бяха разработени механизми за насочване на общественото мнение онлайн, каквито имат в Китай, където обучават и плащат на блогъри да разпространяват информация. В Китай много от интернет дискусиите се следят в реално време. И там, и в Русия се наблюдават много активни опити за пропаганда – като цяло свързана с идентифициране на разговори на деликатни теми, или обсъждания на тези теми във форуми и блогове – и опити те да бъдат превзети. Или опити за дискредитиране на автора, като той бъде представян като агент на Запада или агент на ЦРУ.

Засега Китай и Русия са два от най-напредналите режими, които са успели да неутрализират или да отслабят демократичния потенциал на интернет. Техният подход към контрола на мрежата също е различен. В Русия, която претендира да бъде много по-демократична от Китай, въобще не се наблюдава интернет филтриране. Там не забраняват достъпа до сайтове. Вместо това те използват много по-сложни и по-малко видими, но по-трудни за определяне тактики.

Привлекателността на новите медии за авторитарните държави като източник на пропаганда е, че там тя е много трудна за свързване с правителството. В много аспекти разпространяването на проправителствени послания е станало по-лесно в ерата на блоговете и социалните мрежи, тъй като хората са изкушени все още да смятат, че видяното онлайн е много по-достоверно от това, което се публикува в официалните медии. Хората все още мислят, че каквото и да видят в блоговете, то е по-правдоподобно от публикуваното във вестник „Правда”. И правителствата целенасочено използват това. Те често се обръщат към PR и рекламни агенции, които имат опит в използването на същите инструменти и платформи за рекламиране и промотиране на марки, често тайно, без да разкриват, че им се плаща да го правят. Затова и публично изразяваното положително отношение на властите в Русия към интернет не буди учудване. „Абсолютно уверен съм – заявява държавният глава Дмитрий Медведев – че настъпва епоха на връщане от представителната демокрация към непосредствена, пряка, с помощта на интернет”.

В България развитието на интернет като цяло търпи голям бум в края на 90-те години. Първите блогове се появяват в началото на XXI век. Какво е блог? Блогът е форма на система за управление на съдържанието (Content Management System, CMS). Това е софтуерен продукт, позволяващ създаването на съдържание в един уеб сайт, без да е необходимо авторът да има технически познания по програмиране или системно администриране. С други думи една достъпна и безплатна възможност всеки да си направи собствена платформа и да изразява свободно мнението си.

Спорно е кой е първият човек, създал блог на български език, но със сигурност сред първите и безспорно с много влиятелен блог дълги години след това е Йовко Ламбрев с блога си “Yovko in a nutshell” (yovko.net). По-голям интерес към блоговете у нас започва да се появява едва около 2007-ма година, а годината с най-масово започнати блогове е 2008-ма. Именно през този период стартират и блог-платформите на някои от големите онлайн медийни групи – www.log.bg (на Darik Web), www.blog.bg (на Инвестор.БГ). Не малък тласък за развитието на блоговете дава и появата на Блогосферата на вестник „Дневник” през 2007-ма година. През 2010 година дванадесет известни български блогъри съставят наръчник със съвети за създаването на успешни блогове, наречен „Blogopedia 1.0.”

Разграничават се 3 вида блогове на тема политика – лични блогове на политици, блогове на политически журналисти и анализатори, и блогове на граждани със собствено мнение и позиция.

От блоговете на политиците заслужават да бъдат отбелязани тези на Стефан Иванов, Минчо Спасов, Симеон Дянков, Борислав Цеков, Мартин Димитров, Мартин Заимов – списвани лично от авторите си, с актуални позиции и възможности за обратна връзка. Симеон Сакскобургготски също поддържа личен сайт с родословна и друга информация, на който се публикуват и позиции от негово име. Неголяма част от съвременните български политици имат свои блогове, но само някой от тях ги използват наистина пълноценно и по предназначение. Повечето активни български евродепутати също имат свои блогове, професионално изработени и поддържани от цели екипи, но очевидно казионни.

Някои журналисти и политически анализатори, като например Иво Инджев, Иван Бедров, Едвин Сугарев, Калин Манолов, Антоний Тодоров, Юлиян Попов и др., предпочитат поддържането на собствен блог, където да излагат тезите си, независими от редакционна политика, цензура и т.н. Тук можем да добавим и блога на в-к „Капитал” –  „Parliament watch” (Парламентарен наблюдател), който следи парламентарния живот в България, както и рубриката „Мегафон” – селекция от блогове на политическа и икономическа тематика.

Отделни хора със собствено мнение и позиции, които популяризират благодарение на блоговете си, успяват да си извоюват влияние в средите на блогърите, а техните блогове се радват на висока посещаемост. Такива например са „Блогът на нервната акула” на Магдалина Генова, блогът на Жоро и Първан, на Радан Кънев, Комитата и Стойчо, Богомил Шопов и др. Интересни и оригинални са блоговете, създадени и поддържани от Атанас Чобанов – 4 на брой – като два от тях са за политическа сатира (www.bivol.bg, www.rogaikopita.com), а най-новият се казва www.balkanleaks.eu, по подобие на популярния сайт със секретни документи Уикилийкс.

Няколко думи и за т.нар. социални мрежи. Сайтът за микроблогинг Туитър (Tweeter) е създаден на 21 март 2006 г. Преодставя възможност за публикуване на кратки (до 140 знака) съобщения, статуси, хвърчащи мисли, новини, реклами и др. Достатъчно кратки, за да сме спокойни, че всичките ни интернет „последователи”, както се наричат в Туитър, ще ги прочетат и ще научат позицията ни.

През 2008 г. американският президент Барак Обама пише исторически туийт, след като е спечелил изборите: „Току-що сътворихме история. Всичко това се случи, защото вие вложихте времето, таланта и страстта си. Всичко това се случи заради вас. Благодаря.” Един пример за възможностите за директна комуникация с избирателите. От тогава много световни политици откриват предимствата на сайта и го използват активно. Изключително активен в Туитър е българският външен министър Николай Младенов – чрез микроблогинг платформата той информираше ексресно за земетресението в Чили, както и за задържаните в Газа български журналисти.

Значението на Туитър за комуникациите изпъкна след  земетресението и цунамито в Япония преди месец. Той постави рекорд с 6939 съобщения на секунда веднага след труса на 11 март и със 177 млн. Съобщения до края на деня.

Малко над 2 млн. Българи са регистрирани в най-голямата социална мрежа в света Фейсбук. Това показва статистика на сайта Socialbakers.com. Това означава, че над 50% от ползващите активно интернет у нас имат акаунт в сайта. За последните 6 месеца броят им се е увеличил с около 25%, а от началото на годината регистрациите са приблизително 200 хил., твърдят от сайта. Пример за демократичния заряд на Фейсбук е групата в подкрепа на Касим Дал, бившият член на ръководството на ДПС, който си позволи критика срещу несменяемия вече 20 години лидер и прокарваната от него политика, заговори за реформи и демократизация на партията и беше изключен. Негови поддръжници сформираха група за подкрепа във Фейсбук, която за няколко дни набра над 4500 члена, заговори се открито за необходимостта от смяна на лидера и за реформи в политиката на партията. Беше организирана среща в НДК, на която се събраха 350 от членовете на групата. „Вие и мен изненадахте, не очаквах такава подкрепа във Фейсбук”, възкликна в началото на срещата г-н Дал.

Освен възможност за личностна и професионална изява, воденето на интернет дневник (блог) представлява един нов и ефективен начин за изразяване на гражданска позиция. Човекът е повече или по-малко обществено животно и има нужда да се проявява като такова. Заявяването на позиция чрез традиционните партии е свързано с много въпросителни, особено у нас. По време на прехода формалните партийни образувания често злоупотребяваха с гласовете и доверието на подкрепящите ги. Обикновеният гражданин беше ценен, докато е гласоподавател – после неговото мнение, позиция и интереси бързо бяха забравяни. Това естествено доведе до отдръпване на гражданството от сферата на политиката.

Създаването на неформални групи за общуване с цел промяна на обществото не е ново явление. В историята на другите европейски народи има множество примери за приятелски общности, които се събират и обсъждат идеи за устройството на обществото и бъдещето му. От разговорите и срещите им се зараждат цели обществени движения за промяна. Българската история също познава такива приятелски кръгове, като кръга „Мисъл” например, който обединява български литературоведи, театрални дейци и поети и който е не само радетел за модерна българска литература и театър, но и за освобождаването на останалата под турско владение Македония.

Според някои социолози и изследователи развитието на блогването и блог-обществата в България до голяма степен е обратно пропорционално на възможностите за реално влияние на обикновения човек върху начина, по който се развива и управлява страната. Колкото повече такива демократични възможности има, толкова по-малко време биха пркарвали будните граждани в интернет. В българската блогосфера, обаче, политиката и обществените нрави са едни от най-страстно обсъжданите теми. Блогърите са особено активни, когато става въпрос за граждански права, свобода в интернет, зелени технологии, практиките в държавната администрация, здравната система, образованието – наболели проблеми, които българските правителства все не успяват да решат.

Блогърите представляват едно своеобразно виртуално общество и могат да бъдат неформален коректив на това, което се случва в реалния живот. Много от телевизионните и печатните медии ги цитират и ги канят за разговори и интервюта. Всичко това е показателно за социалната роля на българските блогъри, както и за потенциала им да влияят върху обществения живот.

В последните години се наблюдава тенденция блогосферата постепенно да изтласква от пътя си всичко, което не е безплатно. Хората гласуват с вниманието си, всеки ден. Вестниците и професионалната журналистика, призвани да формират и направляват публичния разговор, са нещо, което все повече изглежда да принадлежи на миналото. В новия свят на „свободните медии” няма място за скъпоплатени, тромави и тормозени от различни професионални и етични кодекси хора. Те просто са прекалено бавни и светът ги подминава. Иначе щяха ли да фалират с такава бързина?

НО… Дали качеството и дълбочината на информацията, предлагана от блогосферата, може да бъде сравнявано с онова на класическата преса? И ако не, това компенсира ли се от огромното количество, както и от принципната липса на цена? Защото цената е и стойност, и отговорност…

Очевидно не. Дори повече, според изследователите има поне 4 характеристики на блогосферата, които препятстват развитието на демокрацията. На първо място е прехвърлянето на задачата за подбор на информационното съдържание от доставчика към потребителя. Това е свързано с огромни рискове по отношение способността на публичната сфера да изпълнява основната си роля – да поддържа демокрацията чрез подаването на професионално подготвена, експертно пресята и в края на краищата, качествена информация.

На второ място блогосферата, улеснявайки изключително много възможностите за диалог между доставчиците и потребителите на информация, същевременно в значителна степен ускорява и процесите на несъзнателен подбор на събеседници, които са на едни и същи, или много сходни, позиции. Всеки от нас, който е имал неприятното преживяване да попадне в някой интернет форум, много скоро установява, че най-важното правило там обикновено е: „или се съгласявай с нас – или си затваряй устата“. Цивилизованите разговори между хора, които са на различни мнения, но въпреки това се изслушват и търсят допирни точки, все още са голямо изключение в интернет-форумите. Не е такъв случая при класическите медии, където обратната връзка е филтрирана, преди да достигне читателите.

На трето място, при повечето от дискусиите и разговорите в интернет липсват посредници, което ги прави да приличат много повече на разговорите, които водим в личното си пространство, отколкото на значително по-сдържаните и премислени неща, които бихме казали в „твърдото“ публично пространство, каквото е класическата преса. Когато към това се прибави и фактора анонимност, който е всичко друго, но не и „цивилизаторски“, нещата придобиват една окраска, която ги прави ярко недемократични, нецивилизовани, изострени и подклаждащи конфронтация, а не консенсус.

На четвърто място, повечето активни участници в блогосферата изглежда са млади хора със сравнително силен активистки манталитет, привърженици на точно определени, сравнително фиксирани идеи и предпочитания. Това отново не е нещо, което насърчава диалога между разномислещи.

Достъпността и изобилието на информация в интернет са безспорно обществено достижение, но не водят задължително до прогрес. Демокрацията се нуждае от свобода и информираност, но и от добре функциониращи, стабилни и професионално поддържани механизми за дебат и достигане на консенсус. Днешните форми на интернет комуникация (сайтове, блогове, социални мрежи), за добро или лошо, не са такива механизми. Затова нека сериозно се замислим преди с лека ръка да отписваме класическите, базисни за функционирането на демокрацията партии и преса.